- Advertisement -
Специално за вестник Труд
Азър стана тема за Под игото, даврандисани от хабери за миски и други ашкоолсун мурафети, нека и аз се изкажа. Виждате, санким, как българският език е просмукан от чуждици, да не кажа турцизми, изобщо обогатени сме като уран с всякаква словесна богатост .
Аферим, ще каже някой за такъв език, мигар англичаните нямат огромен процент французки думи, чунким, не са ли и те били повече от триста години под езиковото иго на Франция. Идва обаче някаква депеша отнякъде и предлага, направо наставлява да се куртулисаме от всички архаизми в книгата на Вазов и да я осъвременим по купешкому, както би казал Чудомир. След като стерилизирахте най-българският роман, защо не се пренесете господа словесни хирурзи и не се заемете с томовете на Чудомир. Предполагам първо, че ще имате много работа, второ- ще предизвикате нов двигателен процес, като накарате автора да се превърти много пъти в гроба си.
И Вазов и Чудомир и всички, раждани по онова време и отразили го с цветистия букет на ума и познанията си, не случайно са се превърнали в класици на словото и портретите им висяха в класните стаи а книгите им изпълваха лавиците на почти всяка семейна библиотека.
- Advertisement -
Ако при дяда Вазова тези промени са истински и останат за поколението, защо направо не добавите текстове, допишете Под игото, направете му съвременна телевизионна версия и пъхнете в ръцете на Рада Госпожина и Бойчо Огнянов по един лаптоп а Мунчо направете образователен министър… Далеч по-трудна ще е работата ако се тръгне натам де, с Чудомир. Ах, какъв Лъжлив Съби ще излезе от това и какъв наш Пондьо, сещате ли се…И ще стане работата, уверявам ви, като при Лальо Пърликачулят в разказа на роденият като Димитър Чорбаджиев- Номенклатура. „ Но-мен-кла-ту-ра… Дълго нещо! Европейска дума. Неизвестност! Гатанка цяла!, коментирали чудомировите герои Духтито и Коста Вълнарят. А отчето, помните ли… „Дъвкал я попът, премятал я из устата си като корав залък, скубал си брадата, па измърморил: „Не е славянска дума тая, синко, няма я в черковните книги! И не ми се вижда да е хубава. Протестантска трябва да е, а аз на протестантите и ерголемите им не искам да ги чуя. Не ме питай за такива нечестиви неща. Не зная.” Как мили хора си представяте цялата тази колоритност в тогавашната българска литература, как да вникнем все по-дълбоко в смисъла и без нюансите, които авторите предлагат. Как да изпълнят предназначението си тези книги, да бъдат паметник на българската словесност…
Как, Кой, Защо, променя авторското начало и историческата памет в тези трудове?
Ще стане нещо като в хранителната промишленост- ще пием мляко от прах, ще мажем палмово масло, ще нагъваме сто процентови сокове от стопроцентови лъжи, ще пише био на всичко, което знаеш или не знаеш дали е така. Само след пет години всички ще сме под игото на подобни заблуди. За Любовта, за историята, за идентичността ни.
И накрая:
Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;
ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.
