„Легализация на педофилията“ – невъзможното словосъчетание

„Легализация на педофилията“. Едно немислимо словосъчетание. Също като легализиране на убийството. Легализиране на кражбата. Легализиране на робството. За да стане „възможно“ то, необходимо е да се направи качествено ( ! ) видоизменяне на смисъла на думата „педофилия“ (убийство, кражба, робство и т. под.). Да се изкорми нейният общоприет смисъл и да се напълни с друг. А словоупотребата ѝ в стария смисъл да бъде забранена със „закон“. Примерно, приравняващ назоваването на педофилията „престъпление“, „сексуално извращение“ и нещо в този регистър – „език за омразата“ (един много удобен израз, понеже „омразата“ е обективно недоказуема: тя се „кодифицира“ чрез чувство – чувството за правота на мразената страна, по силата на това, че е „мразена“ / чувството за неправота на мразещата страна, по силата на това, че „мрази“).

За да се легализира нещо престъпно, първо се работи върху промяната на общественото съзнание за престъпността му. Промяната се осъществява чрез постепенни промени в езиковото и контекстуалното му значение. Въвеждат се „меко“ нови употреби на думата. Те се направляват чрез „четвъртата власт“ по най-прозаичния, „гьорингов“ метод. Това бих нарекъл „лабораторен период“ на бъдещата легализация. Работи се и по аналогия, с вече „легализирани“ прецеденти, сравними с педофилията. Първо се започва с най-„приемливите“ отклонения от здравата, т.е. репродуктивната сексуалност. Темата е стара – за един „прозорец“. Когато обаче промяната в смисъла, както е в случая с педофилията – която по-точно би трябвало да се нарича „педосексуалност“, защото естествената обич към децата е асексуална ( ! ) – е твърде голяма, и въпреки дългогодишната подготовка на „нормализация“ на отклоненията новото значение няма как да не стои като кръпка. За да се преодолее тази „кръпкавост“, която дращи дълбокото чувство за езикова правда, се налага изтъкаването на мрежа от прецеденти. Как? Чрез „грижи за децата“. Чрез добре подбрани изключения от общата мрачна картина на сексуалната употреба на деца. И чрез „изследвания на детската сексуалност“ (т.е. на нещо, което външно звучи по приемливо, защото е наукообразно, въпреки че по същество „детската сексуалност“ може да се прояви под „експертното ръководство“ на добре подготвени възрастни.)

Едновременно с това, или въпреки това, се прокарва във видоизменена употреба понятие като „легализация“. Какво, собствено, означава този термин? Когато се въвежда ново „законно“ поле, той означава най-просто казано „допускане като законно“ (има разлика с „узаконяване“). Едно е да узакониш собственост, която е била не незаконна, а просто неузаконена. Друго е да узакониш нещо, което по самата си природа ( ! ) не може при никакви уговорки и обстоятелства да стане законно. Това огромно, коренно противоречие, се „тушира“ чрез чуждицата „легализация“. Между другото, много от чуждиците в езика ни изпълняват точно такава тушираща функция, прикриваща истинския смисъл на понятието. Чуждицата, бидейки коренно чужда на мисленето на един народ в неговата историческа, традиционна дълбочина, е най-удобната форма на подмяна на това мислене. И тъй, „легализация на педофилията“, в превод на български, означава „допускане на сексуалното развращаване на дете като законно“. Нещо повече – съпротивата срещу „легализираната педофилия“ е вече незаконна. Ужасяващата бюрократична формалност на преминаване от черното в бяло и от бялото в черно е един от белезите на скоропостижното ново „законодателство“ не само в България, но и в света. На законите не се гледа като на стожери на устои, вбити дълбоко в историята и природата на човечеството, но като на „механизми“, подлежащи на завъртане на 180 градуса чрез механична „демократичност“ на механично гласуващо „представително“ тяло. Всички нюанси на сивото, които пипат около този точен и непререкаем превод на самата идея за подобна „легализация“ са ръкавици, нахлузени върху ръце, които не желаят да оставят следите си в думите и законите, с които си служат. Легализациите от този тип са по същество анонимни.

Ако разгледате „легализациите“ под лупата на това „узаконява ли се“ нещо, което по природата си не противоречи на естественото право, съхраняващо се в ясни по смисъл закони като, например,  Божиите заповеди, или просто „допуска под закрилата на законите“ нещо, което е в коренно противоречие с естественото човешко право (дали ще е педофилия, дали ще е отнемане на деца от семействата им под предлог, че са „в риск“ и прочие и прочие), тогава става ясно, че думата „легализация“ би трябвало да се забрани със закон в правото и правния език, а вместо нея да се употребяват думи с недвусмислено значение и ясен, извънконтекстуален предмет.

Източник: petkohinov.com