Ода за кривите вълнения!И, о, да! Хлебарките на аплодират хлебарите!

0

- Advertisement -

Все още живеем за 1994- та и Световното, роним сълзи по покойни актьори! Това пише лорд Евгени Минчев за коментарната си рубрика във в. Труд. И още…

Запознатите сте, смятам, с възторзите и жалейките в социалните мрежи по всякакъв повод. От Мачкай, до Поклон, с повод и без повод. Възхваляват се кратки успехи, все още живеем за 1994 година и Световното, роним сълзи по покойни актьори и ги наричаме Велики и Големи. Всеки с преценката си, всеки с любовта си, всеки с мярката си за нещата от живота. Не една смърт и едно погребение преминаха между Никулден и студентския празник и изстина, и замръкна между наздравиците, шарана и пукницата.

Тогава не ми говорете за траур, промъкнал се между пируването ви. Не ми говорете за величие и грандиозност, докато поствате готови цитати, стъкмени жалейки, имитаторски некролози. В психозата на един подправен живот, зависим от постове, грачене и храчене, се губи истинската потребност да оценим и съответно да възхвалим не по-малко важни неща от живота.

- Advertisement -

Но ще възхвалят ли „хлебарките” хлебаря, потънал в брашното на забвението, но замесил хляба ни. Хиляди трудолюбиви ръце, замесват хляба ни ежедневно,  напълно анонимни и невъзхвалени.

Само онези, които познаваме от екрана ли са велики? Само онези с артистична биография ли са големи? Критериите са сгрешени или са поне непълни. Какво мислим за хилядите лекари, счетоводители, учители, които проправят в живота ни пътеки от знание и удобство? Денонощните дежурства, оставените на празниците семейства, рани, кръв или неблагодарни ученици. Не е ли  велик и нашият войник, който вече го няма, но е защитавал Родината? Не е ли велик Поетът, знаен или незнаен, запомнен или забравен, който е брал звездни рими от хоризонта, за да ни ги поднесе за радост на ума.

Не сме ли горди с певците си, с необятното гърло на фолклора, донесъл не една радост на слуха и самочувствието ни.

Завираме се в мутиралото чувство за неопитомени възторзи и плач. Ревем на чужди гробове, а не сме благодарили на майките си. Не почитаме бащите си. Не питаме как е баба ни. Не знаем героизма на дедите си. Обожаваме мусаката си повече от тях, след като на страниците си във фейсбук постваме нея, а не семейните портрети с гордост и благоговение. Хлебарките никога не благодарят на хлебарите, а чайките крякат върху морето и го посират отвисоко. Може пък да е природен закон, знам ли…

Прегледана: 482

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече