Проф. Георги Фотев: Почина човекът, който ме спаси от комунистите, поклон пред Георги Карауланов

В навечерието на именния си ден на 86 години ни напусна най- добрият писател сред строителите на съвременна България Георги Карауланов, или както повечето го познават „Карата”.

Името на легендарния в недалечното минало строител отдавна е записано в историята на големите градежи – Димитровград, „Марица Изток“, Кремиковци. Дейно участвал на първа линия заедно с неговата чудна строителна бригада и в построяването на сградата на Конфедерация на независимите синдикати в България.

Малцина знаят, че заводите в Троян и Ловеч, столичната зала „Фестивална“, новата сграда на радио „София“ също са негово дело, а най-скъпият му строеж е железопътният мост край Свиленград.

Никога няма да забравим признанието, че работата на строителните обекти го е омайвала. Награждаван е с „Орден на труда“ – бронзов (1953), „Червено знаме на труда“ (1963), „Георги Димитров“ (1967), „Народна република България“ II ст. (1982) и I ст. (1983).

След това няколко години наред е секретар на ЦС на българските профсъюзи и Председател на Федерация на работниците от строителството и строителната промишленост в периода 1987 – 1990. Цял един живот изживян в непрекъсната борба за равенство и братство, една „приказна кауза“, както казваше той за която живя и горя без да попита постижима ли е тя.

До последно се вълнуваше за настоящето и бъдещото на скъпата му Родина и се радваше на деца и внуци, които ще продължат неговата „формула за рая“.

Като част от миналото му свързано с Федерация на строителните синдикати, той не спираше да се интересува за всичко случващо се в нея, за него тя бе съкровище, милееше за сградата и за целият си трудов живот преминал там. Не спираше да се радва и на нас, на тези две „силни момичета“ оглавяващи този тежък сектор „строителния“, както ни наричаше той, да се вълнува при всяка наша среща, а ние с трепет и в унес да слушаме неговите разкази, да вземаме пример и да се борим заради него за едно по-добро, достойно и справедливо бъдеще на всички строители. За него бе важно винаги да дава, но никога не вземаше. ЧОВЕКЪТ за него бе по-сложна загадка и от Бога.

„Прописах и писах за хората от моята „Кръвна група“, която дава на всички, но не взема от всякой. Който радост дарява, той не се забравя! Тая мъдрост аз пазя в душата си. Благодаря! Простете ми!“

Негова гордост бяха следните книги, които с много усилия успя да издаде: „Кръвна група“,“Пълно за празно“, „Чаша носталгия”, „Гасена жар”, „Зърно от плява“, „Пълно за празно“ и „Формула за Рая“

Поклон пред паметта му! Екипът ни изказва дълбоки съболезнования на близките и роднините му!

Опелото ще се извърши на 10 май 2020 г. /неделя/ от 12:30 часа в ритуалната зала на Централните Софийски гробища.

По тъжния повод посвещение написа и социологът проф. Георги Фотев. Ето какво каза изтъкнатият учен:

Скръб и признателност

Почина Георги Карауланов. Необикновен, изключителен, човек. Феноменална личност. Свидетелствам лично за него. Той ме спаси от тоталитарно-комунистическата машина, която щеше да ме смаже. Физически или в някакъв друг смисъл. Човек може да бъде смазан по хиляда начини. Аз съм му признателен. Приживе той знаеше това. Искам вие да знаете за него.

Той беше герой на социалистическия труд. Не ми разрешаваха да следвам по политически причини. Работих в неговата бригада няколко години. След като ме взе в бригадата се оказа, че в много отношения сме полярни противоположности. Той не понасяше органически неработливите и смотаните, а аз по рождение не понасях физическия труд и занимание с машина, каквато и да е тя. Бях съзерцателен и отнесен за хората на здравия разум. В бригадата го наричаха с обич и страхопочитание „Карата“. От нищо и от никого не му пукаше. Никаква партийна номенклатура до най-високото не предеше пред неговия поглед. Не цепеше басма на никого.

Растеше неприязан на Карата към мен, защото ме смяташе за лентяй, който вместо да работи се мотае. Веднъж избухна, обиди ме и каза, че ще ме изгони. Аз отговорих с безумно действие, за да докажа, че не съм страхливец. След като разбра, това, което направих, той отсече, че няма да напусна. Заповяда ми да бъдем вечерта у тях. Вече се справях с пиенето. Говорихме цяла нощ и се напихме жестоко. Когато отрезняхме на другия ден, седнахме на една релса да изпушим по цигара. Даде ми огън и каза нещо абсолютно изненадващо за мен. Разбрал защо за мен мислите и думите са по-важни от нещата и делата.

Каза ми, че моето място не е при тях в бригадата, а в университета и за други неща след това…Останах в бригадата, а той щял да почва борба да ми разрешат да кандидатствам в университета. Наистина се захвана с тая безнадеждна работа.

Слава богу след няколко години ембаргото за такива като мен падна. Бях приет в университета и получих от него писмо написано с молив от строеж в провинцията. Беше много щастлив и предричаше, че един ден той и хората от бригадата ще гордеят от това, което щял съм да направя… Пазя онова писмото.

Той беше комунист, но по нищо не приличаше на комунистите от читанките, партийните конгреси, плакатите и т.н. Аз произхождах от семейство- противници на режима, репресирани от неговата Партия. Героят на социалистическия труд стана член на ЦК на БКП и пр. Журналистите се надпреварваха да вземат интервюта от него и да пишат репортажи за бригадата му като първенец в социалистическото съревнование. Той се изказваше по начин по който другите не можеха или пък се страхуваха да говорят публично. Феномен!

Специален. Не беше въпрос на пропагандно заиграване с неговата прямота, макар че такова имаше. Георги Карауланов не понасяше фалша, комунистическата патетика и празнословие. Партийните натегачи, кариеристи, манипулатори го отвращаваха. За партията си, за върхушката, за реалния социализъм ми говореше работи, които, честно казано, ме плашеха… Казвах му, че машината е безмилостна. Той нехаеше.

Открих му и на хората от бригадата света на изкуството. Май че Цанко Живков е писал за това. Мина време. Карата започна да пише къси разкази, свързани с конкретни случаи и свои преживявания. Ей така, за себе си и ми ги даваше да ги чета. Бях изумен и му казах, че трябва да бъдат публикувани.

В началото той ми се смееше. Търсеха приятелството му най-талантливи творци от онова време. Разказвал ми е за приятелството си и срещите си с Константин Павлов, с Васил Попов, който прочете ръкописа от къси разкази на Карауланов „Кръвна група“. Васил Попов бил смаян и се заел с публикуването на книжката. Един от най-вълнуващите разказите „Мелодия за флейта“ е посветен на моя милост. Разказът беше по случая с несправедливата обида, който остана болка на Карата. След влизането в университета и през годините имах тежки случаи с комунистическия режим, но Карата винаги ме спасяваше. Тук разказвам само това на което съм бил жив свидетел. Той беше феноменална личност и в очите на други хора.

Комунистическата система се срина. Георги Карауланов предричаше това. Светът на лъжата се срина. За него епохалното събитие беше обаче радикално двузначно. Карата каза, че неговото време е приключило. Той признаваше върховенството на две ценности – истината и справедливостта. Искаше да ги види. Не ги видя. Обяснявах му, че по своята природа ценностите в чист вид са невидими. Но за неговото утопичното съзнание не беше така. Имах публични изяви по политически и ценностни, тоест идеологически въпроси, публикувах книгата „Дългата нощ на комунизма в България“. Той не ме е укорявал нито веднъж, а дори ме е защитавал срещу яростта на негови бивши съпартийци, които ме заклеймявали, както те го могат. Не съм ставал след промените член на партия, но бях много активен в демократичната общност, където обаче се подвизаваха и продължават да се подвизават хора с манталитет, който ми е така противен, както само Карат можеше да си представи. Понякога се отчайвам. Но щом съм се посветил на науката, нямам право на униние.

Човекът и приятелят, моят спасител, а навярно и на други спасителят си отиде. Остаряваше и духа му се бореше с тялото, което ставаше немощно, но властно в немоща си. Когато го навестявах обръщаше разговора към губещия се смисъл на живота. Ако смисълът на живота е в делата, неговите се сринаха пред очите му.

Когато той изграждаше Кремиковци, правеше това с мисълта и чувството, че вгражда себе си. Във „Фауст“ по такъв начин се отговаря на Въпроса: смисълът на живота ни е в делата ни. Но Кремиковци отиде по дяволите. Карата не беше търсил пътя към църквата и вярата в нея, тоест религиозната вяра.

Между другото, да повторя, БКП не беше за Карата църква, но и Партията отиде пред очите му по дяволите. Опитвах се да отговарям на неговия мъчен въпрос по заобиколен начин. Казвах че Живият Бог не е в небесата на астрофизиката, а в човешкото сърце. Като се позовавах на Платон му казвах, че ако няма безсмъртие на душата, въпросът за смисъла на живота е катастрофален. Но душата на човека наистина продължават да живее. Тя е жива в сърцата на обичните му дъщеря и син Ани и Румен, на техните деца, Негови внуци, ще е жива в правнуците му, които още не разбират какво се случило с техния прадядо. Душата му ще е жива в моето сърце, в сърцата на моето семейство … След като Румен ми съобщи скръбната вест, по интернет непозната жена, която била с мъжа си на самотно място на брега на морето, ме попита за мобилния телефон на моя приятел, защото стационарния телефон на Карауланов не отговарял. Казах на непознатата жена скръбната вест. Душата му ще бъде жива също в нейното сърце и в сърцето на съпруга и.

В много чувствителни за истината, справедливостта и човешкото достойнство сърца ще живее непрежалимия Георги Карауланов- Карата.

проф. Георги Фотев

10 май 2020 г.