Клетите ДПС побързаха да се скрият от САЩ под крилото на Ердоган, но Пътят през Босфора отдавна не води към Вашингтон!

Пътят през Босфора отдавна не води към Вашингтон

Но сега положението не е като в началото 90-те години, когато Доган се ерчеше, че пътят за Вашингтон минавал пред Босфора. Признаването на 24 април т.г. на арменския геноцид от САЩ беше знак, че Турция е официално обявена за техен враг. Защо? Много просто. Ердоган целенасочено руши американския ред в Близкия изток и за Вашингтон се нарежда до Путин и аятолах Хаменеи́.

Неофициално Турция бе нарочена за враг на САЩ с неуспешния опит за военен преврат в 2016 г. с участие на Вашингтон и ЕС. Ердоган хвърли Обама в кюпа с враговете си, затвори десетки хиляди прозападни опозиционери, уволни от работа още над 150 хиляди. Доставката на руските ракети С-400 бе извършена въпреки бесния американски натиск, в резултат на което Турция бе изключена от програмата за F-35; военни експерти я окайват, че останала с остарелите F-16. Западът й наложи ембарго, отначало за военната индустрия, вкл. за производството на прочутите дронове, разгромили арменците в Карабах, после други санкции и заплахи, довели до рецесията и финансовата криза от 2018 г.

Отчуждаването на Вашингтон от Анкара обаче бе навлязло в решителен стадий още по време на Арабската пролет. Ердоган, фрустриран от неуспеха си в евроинтеграцията, усети сред първите разпадането на американския ред в региона, яхна народното недоволство и се позиционира като лидер на сунитския свят и любимец на „арабската улица“. Парадоксално за турски националистически лидер с неоосманистки мераци, окупирал части от Сирия и Ирак, но факт.

За сунитските маси Ердоган зае ролята на аятолах Хаменеи́ за шиитите. Ислямистки жестове като превръщането на храма „Св. София“ в джамия и въвеждането на сух режим през април уж покрай поредния ковид-локдаун в Турция, са насочени тъкмо към тази публика. Турските сапунки, гълтани всекидневно и в арабския свят, дублирани на сирийски арабски, имат немалка заслуга за изграждането на виртуалната неоосманска имперска конструкция. Ердоган изглежда се цели и отвъд арабския свят, подкрепяйки и „брата Мадуро“.

Любопитна е географията на 17-те страни в региона, които незаконно предадоха на Ердоган негови политически врагове, „гюленисти“, потърсили законно убежище на тяхна територия. България на Борисов и съюзника му ДПС бе единствената членка на ЕС сред тях; сред останалите от региона фигурират бившите съветски републики Азербайджан, Украйна и Молдова и предимно мюсюлманска Албания. Специален случай е Косово, дето премиерът Рамуш Харадинай отрече да е знаел, че турската тайна служба МИТ спокойно провеждала на негова територия операции по отвличането на „гюленисти“.

Непрекъснатите военни авантюри на Ердоган в чужбина – Сирия, Ирак, Либия, Карабахската война – провокират болезнено САЩ и скоро няма да престанат, тъй като са жизнено необходими за вътрешнополитическо легитимиране на режима му пред турските маси, страдащи от икономическата катастрофа, и за прикритие на непрекъснатите му вътрешни чистки. Така в края на миналата година той използва победните фанфари от Карабах, за да си разчисти сметките със зет си Берат Албайрак, влиятелния шеф на централната банка, и с финансовия си министър Мурат Уйсал, които станаха изкупителни жертви на рекордната инфлация от 15%, с която Турция сега отстъпва първенството в света само на Аржентина.

За последните две години и половина турската лира загуби половината от стойността си и падна до равнището от края на 90-те години. В това време начело на централната банка се смениха четирима управители. Само през март т.г. лирата падна с 16%, след като Ердоган уволни Наджъ Агбал и назначи Шахап Кавджъолу начело на централната банка, и с още 3,5% след признаването на арменския геноцид. Инвеститорите на тълпи напускат, безработицата е над 12%,  сред младите до 30 г. – над 25%. Златно-валутните запаси се изчерпаха в края на 2020 г. Цените на храните – Турция внася храни за над девет милиарда долара годишно – карат милиони бедни хора да се презапасяват с ориз и макарони.

Към социалното недоволство се добавя политическото. Още в 2019 г. партията на Ердоган загуби властта в големите градове начело с Истанбул и Анкара. В последните няколко месеца Истанбул отново, както във времето на парка Гези, се тресе от протестите на студентите и професорите от Босфорския университет срещу назначаването на ислямиста Мелих Булу за техен ректор. За да отвлече вниманието, Ердоган – съвсем като Борисов миналата година – предложи промени в конституцията, въпреки че само в 2017 г. бе приета нова конституция с референдум.

Жестоките чистки в армията след опита за преврат в 2016 г. не предотвратиха бунта на влиятелни адмирали от резерва срещу грандоманския план на Ердоган за строежа на Истанбулския канал – успореден на Босфора воден път през Тракия, който на практика анулира конвенцията от Монтрьо за режима на корабоплаване през проливите – нещо, от което се опасяват и Русия, и Западът, а би трябвало да почне да се опасява и България, отхвърлила режима на Борисов.Проектът среща и финансови трудности – турските банки го бойкотират, чуждестранните не са ентусиазирани.

Студената война между Ердоган и Запада стигна до ръба и на горещата в конфликта на Анкара с Атина и Париж за подялба на Източното Средиземноморие. С признаването на арменския геноцид от САЩ комшулукът на ДПС към Вашингтон през Босфора окончателно бе затворен.

След изборите на 4 април ДПС изпадна в необичайната ситуация да не бъде арбитър, разпределящ порциите. „Победителят“ ГЕРБ е в пълна изолация, „загубилата“ БСП стана незаобиколим фактор за бъдещо управление – и го демонстрира на практика с участието си – макар не особено афиширано – в служебния кабинет. Активистите на ДПС миналото лято преживяха и кошмарни мигове, извозени с рейсове като овце да бранят с тела незаконния сарай на вожда си в пристанището на „Лукойл“.

Предстоящите предизборни разкрития за корупцията на ГЕРБ и ДПС – този път с американска помощ – ще създават идеални условия щото и противоконституционната организирана престъпна група на Доган да последва съдбата на ОПГ на Борисов и да бъде изхвърлена в помийната яма на историята. Разчиствайки сметките си с ГЕРБ, неизбежно ще поставяме на преоценка и целия преход. Разбира се, това се отнася и за другите патерици на ГЕРБ като СДС, ВМРО, НФСБ, „Атака“.

Оплакванията на пострадавшите от американската намеса по закона „Магнитски“ и инсинуациите за топла връзка Радев – ДПС са банални агитпроп опорки на ГЕРБ. Етиката на революцията е проста. Всяка намеса е добра, когато ни помага ефикасно в борбата ни с мутрорежима. А когато вреди, всяка чужда намеса може да бъде и игнорирана. Радев не зависи ни най-малко от гласовете на ДПС – ще бъде убедително преизбран и без тях, пък и гласовете на досегашния ДПС-контингент съвсем не са безвъпросни вече. Повечето от тези хора искрено харесват народния президент и ще гласуват за него. Усилията на служебния кабинет да осигури честни избори са насочени не само срещу герберските зборджийски маймунджилъци, но реално и срещу досега контролирания вот за ДПС.

Валентин Хаджийски, Glasove.com