Избор преди изборите

България не изглежда като страна, която категорично е застанала в цивилизования свят зад общочовешките ценности. Ние просто членуваме там.

Това се отнася и за разминаването между официалната ни позиция за войната в Украйна,
и реалните действия на управляващите. Голяма част от политическия елит обслужва интересите на Кремъл. Пример – 90% газова зависимост при първия служебен кабинет, опит за 100% ядрена зависимост при сегашния служебен кабинет, сега разиграваме петролната зависимост. Ширещата се антиевропейска пропаганда не среща отпор нито от управляващите, нито от службите ни за сигурност, които би трябвало първи да усещат хибридната война.

Или едните не информират другите, или управляващите не дават шанс (ресурс) на службите да се справят.

България не е член на шенгенското пространство. И проблемът не е, че не сме част от него, а че 30% от хората не искат да сме в Шенген. Те не знаят какъв е смисълът, нито какви са ползите, нито какво е споразумението, нито къде се намира Шенген. Това се дължи на липсата на комуникация между управляващи и обществото, както и на пасивност от страна на останалите 70%, и на бизнеса, който има полза от това членство. Тоест от едната страна имаме абсолютна пасивност, а от другата страна имаме активен антиевропейски нихилизъм.

Нямаме разговор за еврозоната – колко е добре да сме в нея, но се провежда успешна кампания, за да не сме. А всъщност сериозният разговор е, че със сигурност трябва да сме, но въпросът е кога е изгодно за нас. Тези ключови за страната ни теми попаднаха в ритмичния резонанс на кампании като вредата от белите линии в небето, вредата от ваксините и световния заговор на Бил Гейтс и Сорос.

Политическата класа все още прави избор между корупцията на изтока и ценностния избор при влизането ни в ЕС. Готови сме да дадем пари за самолети, които със сигурност ни трябват, но ще дадем и 3 милиарда за тръба на Путин, която не ни трябва. Принципът е – да не разсърдим някой от „големите“. Ако ни наложат стандарти за движение на камионите, ще обявим, че Макрон е лош. Ако не влезем в Шенген, ще заплашим Марк Рюте.

Накрая нищо не постигаме, но сме горди, че сме застанали в героична поза.

Оръжие няма да изпращаме, за да помогнем на Украйна, но с удоволствие сме готови да го продадем, за да вземем пари. Слава Богу, това се променя, но всички видяха какви сме.

През това време оставихме хиляди украинци без храна, но се оправдахме, че и при нас има бедни хора. Тоест хуманисти могат да бъдат само богатите, които иначе не понасяме особено.

Объркани в търсене на ценностите, се оказахме заклещени между чекмеджето на Борисов и пътя към цивилизацията.

Гледаме на европейските фондове като африкански деца, които ще получат нещо, ако вождът им разреши. Убедени сме, че ни се полагат, без да се реформираме, без да променяме стандартите на живот, но с ясното съзнание, че е важно кой ги разпределя тук, в България.

От епохата на възраждането до днес сме си запазили усещането, че някъде там горе едни Велики сили решават нещо, заради нас, а ние само търпим безучастни и се надяваме на късмета си.

А всъщност върви борба за базисните ценности, които не сме постигнали – законност и демокрация. Ние не сме хора без късмет, при които всичко е наред, а изведнъж отнякъде са ни докарали крадлив пожарникар да ни управлява. Просто не сме си довършили работата.

Тези, които предпочетоха корупцията пред модерната българска държава, знаят ясно, че общите усилия дават резултат. Разбраха го преди много години, защото парите стартираха от сивия сектор, наследен от червения сектор. След това разпределяха дяловете на пазара и стигнаха до извода, че трябва да са заедно – да работят заедно и да си изградят управленски модел. Тези, които не го разбраха, бяха избити физически малко преди Борисов да стане главен секретар и по време на секретарството му. Получи се устойчив консенсус на парите от подземията, започна тяхното избелване и така до 2020 г., когато обществото избухна. Моделът на мутренски консенсус не издържа. Срещу него застанаха технологичната революцията 4.0, множеството бедни, ограбените фирми, без шанс в бизнеса, интелигентните български студентите и все още неизбягалите им родители. В страната ни се сблъскаха два свята.

Парите на мутренския консенсус са гъвкави и отдавна знаят, че им е нужен тих пристан. Затова се свиха и организираха проникване сред новите, търсещи реформи.

Все още нямат окончателен успех.

Тези, които се наричаме „партии на промяната“, паднахме от точката на диктуващия дневния ред, в точката на безпомощно скандираща опозиция.

Отново сме в позиция, в която имаме „наши“ и „техни“ журналисти, „наши“ и „техни“ медии, „наши“ и „техни“ коментатори, т.е. има окоп, но от едната страна всеки си прави каквото си иска, а от другата страна правят каквото трябва.

Егото и политическата самонадеяност принуди едни от нас да се откажем от братоубийствената война за гласовете на искащите промяна, а тези, които са вътре, се събират само, когато ги „набият“. Примерно, когато свалят Никола Минчев или върнат хартиената бюлетина. Тогава са заедно, а площадът вика „За – ед – но!“. После им минава и пак са поотделно.

И понеже не са мутри, успешно се опитват да се избият един друг политически. Резултатът се видя на четири поредни избора. А желаещите промяната граждани се чудят това ли е промяната.

Устроихме истински празник за парите на мафията и за властта на путиновия модел в България!

Нито един от носителите на промяната не може да ми даде дефиниция какво толкова го разделя от останалите. Нито една от тези организации не може да дефинира кои преговори за обединение не искат да проведат преди изборите със съмишленици, но са склонни да проведат след изборите с тотални идеологически опоненти.

За да победиш, или трябва да покажеш, че можеш да събереш достатъчно количество хора (гласоподаватели), или трябва да събереш достатъчно количество партии и организации, за да успееш. Първото очевидно не се случва вече четири пъти. Отговорността за второто е на лидерите. А колегите са ангажирани да обясняват, че жълтите павета са подредени зле и доколкото сме номинирани за жълтопаветници, това е вярно – наистина сме подредени зле.

Но страната ни продължава да стои разкрачено. А ние имаме избор!

Този избор е пред лидерите на партии и формации. Чак след това са изборите пред урните. Изборът е между феодална България, вечно мрънкаща за орисията си, или изборът на сериозен и мощен ценностен съюз, готов да дава политически жертви, но да извършва истински реформи, които да носят развитие на страната.

Ако самите ние не можем да стъпим върху обща основа за модерна България, тогава няма как да убедим никого, че това е успешният модел.

Валентина Василева – Филаделфевс, „Дневник“