- Advertisement -
Бойко Борисов и Алексей Петров – от гледна точка на кариерите им – са като сиамски близнаци. Дилемата на България е, че за да има някакво управление, трябва да избира между хора с прякори и хора със силен проруски уклон.
Убийството на доцент Алексей Петров – политолог от Пловдивския университет – се случи в същия ден, в който във Великобритания първа новина беше делото срещу трима българи, обвинени в шпионаж в полза на Русия. Обвинените се оказаха политически симпатизанти и активисти, участвали в избирателни комисия от партиите „Възраждане” и БСП.
Тези две събития описват добре политическата дилема на България. От една страна е Сцилата на мафиотската държава и хората с прякори в политиката. Самият Алексей Петров не бе просто човек с минало в прохождането на организираната престъпност в България през 90-те години на миналия век. Той бе и високопоставен съветник в ДАНС и участник (по не съвсем потвърдена информация) в политически разговори на най-високо ниво между Борисов и Петков. Тази посредническа роля той беше упражнявал и по-рано, организирайки срещи между братя Галеви и тогавашния вътрешен министър на държавата.
„Мафиотска държава“ и руско влияние
Самият факт, че българската официална политика се нуждае от посредник с мафията е показателен и неслучайно преди месеци „Политико” директно и недипломатично нарече състоянието на нещата у нас „мафиотска държава”.
Проблемите никога не идват сами обаче. Другата страна на дилемата е Харибдата на руското политическо влияние в България, което избива от време на време в шпионски афери или бомбастични изказвания на политици на най-високо ниво. Цели партии в страната – като „Възраждане” – всъщност съвсем открито подкрепят режима на Путин и се борят за налагането на руския управленски модел у нас. И твърдят, че за тази цел е необходимо излизане на страната от ЕС и НАТО и разделянето ѝ с „европейски ценности” като конституционализъм, демокрация и някои фундаментални човешки права и свободи. Всичко това, парадоксално, се продава под етикета за „възстановяване на българския суверенитет”, макар че резултатът би бил точно обратен: България би се превърнала в част от една възродена руска империя и нейната зона на влияние.
Удивително е, че БСП и президентът Радев, макар че не изповядват открито този идеал, реторически го подкрепят. Например, в официални обръщения към нацията или други изказвания президентът Радев почти никога нищо хубаво не е казвал за ЕС. Или ако е казвал, то е било толкова рядко, с половин уста и през зъби, че е останало незабелязано сред ентусиазираните му тиради му за „националния интерес”, „суверенитет” и предателите „войнолюбци”, които като цяло са евроатлантическите партии в България. За газово-ядрените руски обсесии на гореспоменатите политически лица не си струва и да се говори – понякога те звучат направо като представители на „Газпром“ и „Росатом“.
Единствено възможният компромис
Политическата дилема на България е, че за да има някакво управление трябва да се избира между хора с прякори и хора със силен проруски уклон. Правителството „Денков” беше единственият към момента възможен компромис. Парламентарната подкрепа от ГЕРБ и ДПС дойде срещу включването в управлението на лица, част от които са дори в глобалния списък „Магнитски”, а други са почти в него.
Бойко Борисов и Алексей Петров – от гледна точка на политико-икономическите им кариери – са нещо като сиамски близнаци. И двамата тръгват от карате-клубовете и някакви връзки със службите, участват в борческите времена, когато се наливат основите на родната организирана престъпност и след това по един или друг начин достигат върховете на българската икономика и политика. Борисов създава и партия ГЕРБ, която е голямата отлика между двамата, но и Петров е имал политически амбиции и е бил близко до власт-имащите.
Тази близост не е безпроблемна и през годините отношенията между двамата „противници” (по думите на Борисов) са се изостряли до подозрения в извършване на атентати един срещу друг. Но българската прокуратура и съдебната система като цяло са в състояние да заметат какво ли не – дори и подобни казуси. България не е първата страна в света, в която се налага мафията да бъде приобщена във властта. През Втората световна война големи ганстери от Ню Йорк получават намаления на присъдите и други облаги, като сътрудничат за възпиране на немската инфилтрация по пристанищата в САЩ. Също така те помагат с роднински и други връзки при дебаркирането на съюзниците в Сицилия.
Такова чудо като в България обаче, при което хора с прякори и минало, достойно за „Магнитски”, открито да участват във властта, е голяма рядкост и се среща в по-екзотични политически дестинации.
Какво трябва да се прави в тази ситуация? В един идеален свят, и хората с прякори, и чуждото влияние трябва да бъдат държани далеч от политиката. Уви, днешна България не е съвсем идеален свят.
Какво да се прави?
- Advertisement -
Това, което трябва задължително да се прави обаче, е да се говори истината:
1) Покойният Алексей Петров и завръщането му на публичната сцена не са продукт на ПП-ДБ: ако той е имал ценност за тях, то тя е била в способността му да посредничи с хората от неговия свят и различните му сиамски близнаци;
2) Проблемът не е в посредника, а в самата необходимост от посредничество между власт и хора с минало и прякори;
3) Този проблем не се реши с отстраняването на Иван Гешев. Самото отстраняване и инсталирането на Борислав Сарафов на поста главен прокурор е по-скоро с цел прикриване на следите и компрометиращите връзки, които станаха явни в скандалите около „атентата” срещу Гешев;
4) Самият „атентат” или опит за сплашване трябва да бъде разкрит, защото той е ключът към цял низ от събития. Нищо чудно и смъртта на Алексей Петров да е част от верига, в която влизат този атентат, смъртта на Къро и т.н. Но ако случаят с Гешев не бъде разкрит, големите съмнения върху българските разследващи и съдебни органи ще останат в общественото съзнание;
5) Ако ПП са имали идея да връщат Алексей Петров в ДАНС, то това е било сериозна грешка: едно е да използваш някого като посредник, друго е да го натовариш с власт;
6) България има нужда от правителство, което в настоящата ситуация да не прави завои към Русия. Бъдещето на страната като европейска държава зависи от едно такова правителство;
7) Службите на България имат нужда от реформиране, за да не разбираме за руските специални операции у нас от чужди служби. Така беше в казуса „Гебрев”, така стана и с тримата прясно обвинени в Англия;
8) Участието на партии на хора с прякори и съмнително минало във властта не е тяхно „изпиране”, оправдаване или реабилитация. Безпристрастно разследване и евентуално справедлив съд са единствените начини за подобна реабилитация;
9) Изключително тревожни са действията (или бездействията) на прокуратурата при Сарафов по отношение на казуси като „Барселонагейт” и „Осемте джуджета”. Впечатлението е, че липсата на прогрес по тях отново е плод на желание за обслужване на една или друга политическа фигура.
Трудна задача
Задачата пред българското гражданско общество и политическа общност е особено трудна. Тъй като опасността е двойна – и руско влияние, и мафиотизирана държава – най-лесно би било да се стовари вината върху тези, които се опитват да решат и двете задачи. Парадоксът е, че точбългарияно това са силите, които трябва да бъдат подкрепяни. Защото една мафиотизирана държава няма да гарантира евроатлантическо бъдеще на България. А едно евразийско управление няма да бъде чисто от мафия в никакъв случай. От тази гледна точка, изборът между мафия и евразийство в крайна сметка е фалшив: който избере едното, ще получи и другото.
Но решаването на двете задачи трябва да се случва, докато страната все пак има достатъчно стабилно управление. Хвърлянето на всичко във въздуха с надежда, че от само себе си нещата ще се подредят, е опасно и безотговорно. Затова, в крайна сметка обществената подкрепа трябва да е насочена към тези, които противостоят на мафиотската държава и руското влияние, но и предлагат модел на управление. Управлението им по дефиниция не може да е идеално, но отговорният гражданин е длъжен да избира най-добрата от възможните опции.
Даниел Смилов, Дойче веле
