Ще остане ли нещо от 2023-а в учебниците ни по история?

0

- Advertisement -

Как ще изглежда отиващата си 2023 година през погледа на историк, който ще напише научен труд или учебник по история след 10 или 20 години – така поставен, въпросът е любопитен, но зададен на професионалния историк, провокира вместо отговор коментар със снизходителна усмивка и съвет да бъде сериозно редактиран. Най-напред „как ще изглежда“ предполага оценка, а бъдещият учебник по история ще се занимава с факти и събития и ще сведе до минимум интерпретацията им, защото такива са методите на науката история.

Второто възражение е, че 10 и дори 20 години са твърде кратък период, за да заслужи конкретната 2023 година вниманието на учебник по история. И най-същественото от редакцията на въпроса: ако го заслужи, то годината няма да бъде разглеждана сама за себе си, а в контекста поне на предходните няколко години, ако не и на целия тъй наречен преход, за който някои социолози вече намират друго по-адекватно понятие – например „трансформация“ (по думите на проф. Петя Кабакчиева в дискусията за прехода в предаването „История БГ“ по БНТ).

Затова въпросът минава по ръба на историята, политологията и социологията, казват историците. Но отсега е сигурно, че днешните текущи парламентарни препирни, скандали, обиди, скачане по трибуната и техните герои няма да имат никакво значение за историята и ще бъдат забравени. Това е и един от поводите за този текст – за увеличения шум в политическия процес, за количеството произвеждани „събития“ за сметка на качеството и ефективността, за претеглянето им през популярния тест „това, което ни завладява днес, ще има ли никакво значение след време“. За него „Дневник“ разговаря и с историци, пожелали да останат неназовани.

Текущите оценки на събитията, които се правят в момента, също няма да имат значение за икономическата и политическата история. Значение ще имат резултатите, а те могат да се прогнозират само с „хладнокръвен безпристрастен анализ“ на събитията, трудно постижимо в момента на случването им, предупреждават историци.

И така, какво евентуално ще научат българите, ще прочетат и разберат след 10 или 20 години или ще им го обяснят специалистите – историци, икономисти, политолози – което сега ни се представя от действащите политически лидери като постижение, ако са участвали в създаването му, или като провал и щета за националния интерес, ако са в опозиция.

Няколко са събитията на 2023, които сигурно ще заслужат вниманието на бъдещите оценители:

1. Съставяне на правителство чрез договаряне на ротация на премиерите от втората („Продължаваме промяната – Демократична България“) и първата парламентарна формация (ГЕРБ-СДС).

2. Шестата поправка на Конституцията с акцент структурни промени на съдебната власт със заявена цел постигане на справедливост и намаляване правомощията на президента с прокламиран мотив укрепване на парламентарната демокрация, за постигането на което бяха легитимирани субектите на модела на олигархичната държава с главен герой Делян Пеевски.

3. Промяна на фискалната политика на държавата с определено социална насоченост, увеличаване на доходи и пенсии без съществена промяна на данъчната политика (плоският данък е запазен).

4. Засилващо се разделение в обществото по отношение на историята (и не само), ненавист към опонента, лексика на омразата.

Обективната оценка след време и на всяко от тези събития ще отговори на въпроси, които кратко могат да изглеждат така:

1. Ротацията през 2023 г. изглежда като изход от парламентарната криза. Но в контекста на вече видимата невъзможност за спечелване на избори на самостоятелно мнозинство от никоя партия осигурява ли прозрачност на компромиса и решава ли кризата или я задълбочава? „Трябва да инвестираме повече в технологията на компромиса (по Томислав Дончев, зам.-председател на ГЕРБ).“ „Това не се случва лесно, нито красиво“, признава и Христо Иванов, съпредседател на „Демократична България“, който нарича процеса „технология на съгласието“. За някои е „красиво“ – едно след друго например спират разследванията срещу лидера на ГЕРБ Бойко Борисов.

След 10 години ще се е разбрало дали тази изглеждаща екзотична (не е уредена законово и ротацията ще мине през оставка и нова процедура за кабинет) форма на коалиция, наречена от участващите политици „сглобка“, ще е успяла да разгради корупционния модел с помощта на (до неотдавна) участващи в него, или той е придобил други форми и партньори.

2. Шестата поправка на Конституцията: „Чака ни неизвестност“ – цитатът е на юриста Андрей Янкулов, консултант на Антикорупционния фонд. Без оценка на досегашните пет промени и ясна концепция какво точно очакваме да се случи занапред и как ще се постигне (но която да минава отвъд клишетата за „независимия съд“ и „отчетната прокуратура“) ще се изправим пред неизвестност или пред нескончаема цикличност на „реформи“.

- Advertisement -

Втори въпрос е как промените ще доведат до независимо правосъдие чрез независим съд, отговорна само пред закона прокуратура и укрепена парламентарна демокрация чрез намаляване на президентските правомощия, след като законодателстват и кадруват същите партии и лидери, които ревизираха промените и през 2015 г., за да запазят влиянието си?. Или ще си разпределят влиянието върху правосъдието и ще го обявят за успех, решавайки междувременно конюнктурен проблем, възникнал от разногласия с конкретен президент?

След 10 или 20 години българите ще получат отговора на тези въпроси от живата практика на парламентарната държава. Допускам, че след години изследователите – политолози и историци, ще заговорят най-сетне и за фундаменталното противоречие на българската конституция, заложено от създателите й, а именно прокламирана с парламентарно управление държава и същевременно пряко избиран президент.

Прекият избор е основание за реални правомощия, каквито той не е получил, с изключение на служебните правителства. А новите промени ограничават и това право, с което оставят всякакви бъдещи партийни „сглобки“ без никакъв коректив, никакъв институционален баланс, включително и отнето право да върне веднъж избора на главен прокурор, каквото досега президентът можеше. И всичко това – в името на парламентарната демокрация и приемането в Шенген (което остава за историята на друга година – 2024), за което условието е върховенство на закона и борба с корупцията, което все пак не е равнозначно на конституционни промени.

След 20 години изследователите ще кажат, че парламентарната демокрация не е панацея, тя е за интелигентни, отговорни и виждащи по-далече от носа си партийни водачи, без такива е просто „сглобка“ – това обобщение направи не политолог или историк, а конституционалист.

3. Промяната на фискалната политика със социална насоченост вероятно ще бъде оценена положително в държава, оставаща десетилетия на дъното по доходи и с най-широко отворена ножица между богатство и бедност и същевременно с плосък данък.

Историк коментира, че увеличението на доходите през последните години е най-голямото от Освобождението насам. Онова, което ще буди повече размисъла на бъдещите анализатори, е как се постига реално без промяна на данъчната политика. Бъдещите историци ще отчетат това събитие като доказващо несъстоятелността и на споровете за „ляво“ и „дясно“ в социално-икономически план.

4. Разделението в обществото по отношение на историята – дали е трайна тенденция, или е преодолима сега не може да се определи, тъй като тя се поддържа и стимулира от заинтересувани кръгове и изключително от политическите партии и конкретните им лидери в преследване на определена цел – да съответстват на предполагаемите нагласи на избирателите си. А избирателите са манипулирани още с установяването на тоталитарния комунистически режим чрез фалшифицирането на българската история. И кръгът се затваря, травматичните събития от историята се ползват само за разделение и вражда, крепяща партийните електорати и унищожаваща всеки порив към истина, но не и за поука и национално помирение.

Всеки опит днес да се изчисти историята от напластените митове и пропаганда, да се потърсят причини в контекста на времето се посреща с обвинения в пренаписване на историята, възраждащи се фашисти, обвинения в антисемитизъм, без да се държи сметка, че самите обвинения са слово на омразата.

Историк коментира по този повод, че „отговорността е и наша, на българската историография, която не се отърси от инерцията да оценява историята от гледната точка на съпротивата срещу държавата, глорификация на бунта срещу нея, без оглед на целта и дали са налице обективните предпоставки. Така цели поколения бяха възпитани с доктрината за унищожаване на лошата държава, идентифицирана с класовия влаг, и никога – да научат и за институционалните усилия от страна на държавата за решаване на проблем, национален или социален, или за помирение“.

Бъдещите историци има какво да напишат, ако разделението остане проблем. Надеждата е в отмиране на ненавистта чрез смяната на поколенията и появата на мъдри политическите лидери.

Родените между 2010 и 2024 г. след десетина години ще градят България и надали ще се интересуват кой прадядо бил комунист и кой определян за фашист. Поколението „Алфа“ ще има потенциала да придаде нов смисъл на местните общности и да повлияе на начина на управление, на подкрепата на правителствата, на развитието на икономиката, показва глобално проучване на „Виза“ (Visa), визиращо родените в посочения период, което включва и България

Бъдещият учебник по история, колкото и да се въздържа от оценки, не може да не потърси обяснение за един парадокс от българската история, засягащ и прехода към пазар и демокрация:

– През 1918-1919 г. България е не просто победена държава, сразена е, тотална покруса от Ньойският диктат, убийствени репарации, абдикирал цар, наследникът на трона едва на 24 години, погубено доверие в мъдростта на елитите, които управляват света. След 20 години – през 1939 г., България е сред десетте развити европейски държави, и дори – сякаш за да има и шега – с две фабрики за самолети.

– През 1989 г. самосвалянето на тоталитарния комунистически режим е посрещнато с невиждан възторг, надежди, радост, опиянение от свободата, „времето е наше“. След 33 години – България е на дъното по социално развитие, а нависоко – по корупция; апатия и отказ от гласуване. Тотално обезверяване.

След 10 или 20 години ще има по-обективна оценка за причините. Освен за тази, че при демокрация реформи се правят трудно, която е отдавна установена.

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече