Живков първи предлага смазването на Пражката пролет с военна сила

„168 часа“ продължава поредицата от исторически материали и интервюта, посветени на близкото минало, които имат за цел да осветлят някои от най-интимните тайни на тоталитарния режим. За тях разказва Дамян Дамянов, син на Райко Дамянов, който е виден функционер от годините на социализма у нас. Роденият през 1903 г. в село Гиргини, Габровско, политик е бил член на Политбюро на ЦК на БКП, секретар на ЦК на БКП, първи зам.-председател на Министерския съвет, а като председател на Президиума на НС според тогавашната конституция – дори и държавен глава на НРБ от 1950 до 1954 г.
Синът му Дамян е магистър по философия, завършил е и история. Още като дете е прекарвал времето си със семейството на Тодор Живков и има огромен запас от автентични спомени. Самият той дълги години е работил в Института по философия към БАН, бил е съветник на двама министри на културата след 10 ноември, но през 90-те години губи не само работата, а дори и жилището си в центъра на София.

Чешки дисидент: Българският ръководител се обърка и влезе в противоречие с Брежнев

Ключова е ролята на Живков и при печално известни международни събития – смазването на Пражката пролет, от което се навършват 56 години днес. На няколкото срещи, които решават съдбата на Чехословакия, българският партиен и държавен ръководител неизменно е за най-радикални мерки.

Властите у нас начело с Тодор Живков гледат с враждебност на случващото се в Чехословакия. През март и април пленуми на ЦК на БКП разглеждат чехословашките събития. Изтъква се нуждата „да се обърне внимание на средствата за масова информация и да се проведе специален инструктаж на главните редактори на вестници, телевизия и радио“. Те трябва да допускат пресята информация за чехословашките събития, която идва

само от “правилните” източници

– БТА и „Работническо дело“.

Самият Живков е първият, който споменава за „военно решение“, с което да се сложи край на процеса на демократични и либералните реформи. Още на 6 и 7 март 1968 г. на среща в Москва на Консултативния съвет на Варшавския договор той е първият комунистически ръководител от Източна Европа, който го предлага на съветските вождове Леонид Брежнев и Алексей Косигин.

Същата е неговата позиция и на няколкото срещи между чехословашкото ръководство и останалите страни от комунистическия блок. В тази връзка забележително описание за държанието на българския диктатор на последната консултация на най-високо ниво ни е оставил не друг, а Зденек Млинарж, секретар на ЦК на комунистическата партия на Чехословакия през 1968-1977 г. Като главен идеолог на

“социализма с човешко лице”

той е един от лидерите на Пражката пролет, а впоследствие намира спасение като дългогодишен емигрант във Виена.

В книгата си „Хлад вее от Москва“ Млинарж разказва за бай Тошо: „Живков беше тогава на около 55 години, така че да се нарече злобен старик, не трябва.

Но сред останалите той се отличаваше с изключителната си тъпота. В течение на много години аз съм се срещал по работа с множество партийни и държавни деятели и затова спрямо тях никога не съм поставял особено високи изисквания. Но все пак запознанството ми с Живков надмина всички мои очаквания.

Когато той се вслушваше в изказванията на другите, по лицето му се изписваше

страдалческо напрежение

Очевидно се напъваше до последен предел, за да разбере за какво става дума.

По време на разискванията той се намеси два пъти, опитвайки се да поддържа Брежнев, и същевременно му противоречеше. Това стана, защото Живков не разбра кога Брежнев промени мнението си, съгласявайки се с нечия забележка.

В този именно момент той започна да защитава предишното мнение на Брежнев, с което го постави в затруднено положение. Два или три пъти Брежнев се направи, че не забелязва вдигнатата от Живков ръка, а след това му направи знак да не се намесва в дебатите“.

Но ниският интелект не му пречи той отново да докаже своята вярност към Москва по най-брутален начин – като настоява за незабавна намеса на Варшавския договор.

„По това време беше много объркано в Чехословакия – първо заговориха за „социализъм с човешко лице“, после без човешко лице, а най-накрая капитализъм с човешко лице… тоест с малко елементи на социализъм – изобщо пълна каша – свидетелства и Дамян Дамянов. – В Прага тогава имаше много реформатори. Не само Дубчек, а и много други като например председателя на парламента Йозеф Смарковски, идеолога, вицепремиера Ота Шик и т.н. Те се опитваха да атакуват ръководната роля на компартията и да правят пазарна икономика, което беше просто

немислимо за съветския модел

на мислене.

Започва поредица от съвещания, едно от които, най-решителното, е в Усти над Лабе. Там се събират министър-председателят Дубчек и президентът Свобода, който е съветски човек, ама няма думата. А Брежнев и цялото съветско ръководство много се колебаят дали да изпълнят клаузите по Варшавския договор, или не. Тогава, както самите чехословашки другари казват: “Най-просташки и най-арогантно се държеше Тодор Живков и настоява за прекратяване на тия “антисоциалистически прояви”

Инвазията обаче се пази в пълна тайна. Тодор Живков пише тайно писмо до Брежнев, в което казва: „Или ние ще защитаваме социализма с военни средства, или историята няма да ни прости и ще ни разсипят, ще ни погребат. Социализмът ще отиде на кино, ако не се вземат най-драстични мерки.

В социалистическите страни, казва, още са живи представителите на буржоазията и те, техните синове, дъщери и т.н. ще искат реставрация. Нас ще ни пометат.

А от Съветския съюз какво ще остане? Трябва да стане световна война. Затова една колективна намеса в Чехословакия в защита на братските сили е наложителна“. Тогава Васил Биляк консолидира част от Политбюрото и те правят една молба на 20-и през нощта до съветското ръководство и до страните от Варшавския договор и в 4 ч. сутринта на 21 август 1968 г. войските навлизат.“

В крайна сметка НРБ участва почти символично в нахлуването с две поделения, които имат охранителна функция, но по този начин осигурява „легитимност“ на съветската намеса. Полша има подобна роля, а частите на ГДР въвеждат най-безапелационен контрол над недоволното население. Единствено Румъния не участва, тъй като

Чаушеску се дистанцира

По този начин Варшавският договор се превръща в единствения военен пакт дотогава в историята, който е воювал само срещу свои членове. След този брутален акт на потисничество дори и за най-големите оптимисти става ясно, че социализмът от съветски тип не може да бъде реформиран по мирен начин. В демократичния свят, разбира се, ефектът също е крайно негативен.

Социализмът се дискредитира окончателно, а вследствие на смазването на Пражката пролет дори много комунисти от най-големите партии на Запад като тези във Франция и Италия се отричат от съветския модел.

Вероятно по тази причина, когато се стига до кризата на системата в Полша, съветското ръководство вече избира един сравнително по-мек начин на разправа с инакомислещите, като вместо инвазия се въвежда военно положение с генерал Войчех Ярузелски начело.